Цената ти се определя от това, което си, а не от това, което имаш. Т. Едисън
Тази мисъл на Едисън ме провокира към размисъл за нещата от живота, за хората, които съм срещал някога и някъде, за това колко важни са вещите, отношението ни към тях, те ли са водещи за формиране на мироглед и поведение и прочие разхвърляни мисли, които кацаха за кратко в главицата ми, докато с ръцете човърках поредната джаджа. Нещо като поток на съзнанието, но твърде далеч от Джойс.
Покрай отвертката се сетих за една счупена бургийка, покрай последната за леля Панайотка. Леля Панайотка, за краткост, наричана от дружки Йотка, се бе появила в живота ми случайно, но такива срещи се помнят дълго - дамата беше с внушителна външност, рошава, периодично растителността по лицето й ставаше повече от моята, но не това бе важното в случая. Интересното бе, че притежаваше неимоверен копнеж да притежава всички възможни боклуци на другите. Примерно, имаш стар котлон, който не ползваш и тя започваше да врънка да й го дадеш, че точно сега й трябвал за вилата или за в къщи. Котлонът после биваше заменян за нещо или пробутван като награда за свършена услуга на някого. Вика някого да почисти градината и вместо да плати с финикийски знаци, му даваше изпросената вещ. А какъв апетит притежаваше само - ако седнеше с нея на една маса, то трябваше да лапаш със същото темпо, с което и тя, иначе рискът да останеш гладен бе съвсем реален. Нямаше индивидуални порции – всичко на масата, който успее да движи вилицата и поглъща храната по-бързо от нея, бе късметлия.
Та леля Йотка имаше дъщери, които живееха нейде из Европата. Казвам това, защото с гордост се хвалеше за постиженията им (неясно какви) и не пропускаше да разкаже как по-голямата имала кученце, което някой й подарил и като заминала за чужбина, Йотка го продала, с парите купила килим за хола, а щерката излъгала, че мопсчето избягало. Разказваше го с нотка на гордост от собствената си предприемчивост. Куче за килим – алъш вериш от висш пилотаж.
Друг път ме накара да направя подобрения по електрическата мрежа на виличката. Умееше да се възползва и от вещи, и от умения – няма такъв човек никъде! Бях за малко, нямах нужните инструменти, но Йотка каза, че ще намери или купи бургийката, която трябваше. Струваше около 2 лева. Донесе ми една леко счупена отпред, някой бил й я дал. Как се пробива дупка със счупена бургия няма да коментирам, все пак свърших работата. Няколко дни по-късно спомена, че човекът от когото я взела си я потърсил. Беше възмутена – за какво му била, тя била счупена. Ееех!
Оставям отвертката, включвам поялника и случките покрай леля Йотка напират в главата ми. Такава алчност и лакомия никога не бих допуснал, че съществуват – не живеем да трупаме предмети, да се заграждаме с мъртви вещи от света около нас, да издигаме бариери от ненужните хорски боклуци, но явно има и други гледни точки.
Хващам поялника и се подхилвам – сещам се как Панайотка ме накара да монтирам реотани на външна фурна – за икономия ми даде да използвам незнайно откъде попаднали при нея плочи за подгревател на гориво за мазутен котел!!! Колко време си играх да ги прикача отгоре са просто подробности от пейзажа. Не беше там мястото им, но с леля Йотка не се спори. Закрепих ги криво-ляво и тя веднага се втурна да пече баница – за почерпка, от която да намаже и тя. Има-няма 15 минути и от вътре се чу шум. Разбрах какво е станало – от топлината основата от алуминий се бе стопила и нагревателите паднали върху баницата. Да ви е сладко! Е, после купи нормални нагреватели, пак си играх да ги слагам, баница нямаше този път.
Покрай баницата се сетих за едно пиле, което бе пекла пак там, на виличката. Отиваме да вечеряме и извадено на масата в двора, в тавичка, ама...Съпругата ми, с невъоръжено око, тихичко прошепна – ама пилето е сурово, виж какво е бяло. Бяло да, засмях се, защото леля Йотка вече му бе изпапкала препечената кожичка и трътката и сервира останалото за вечеря.
Ето, оставям поялника, оглеждам ремонтираното по платката, дръпвам от цигарата, глътка кафе и се връщам от астралната си разходка в скромната софийска панелка.
Така е, хората сме различни, всеки е уникална вселена, важно е да имаш вещи и техника за бита, без тях не може в цивилизования свят, но този алчен стремеж към чуждото, към прекаленото пристрастяване към неодушевени придобивки – доколко ни правят щастливи и те ли са основна причина за присъствието ни на земята – ми идват в повече.
Неусетно в размишления, съм сглобил телевизора, включвам – го – работи перфекто, доволен съм от свършената работа. Поглеждам ръцете си – колко ремонти са минали през тях, колко неща измайсторил и колко хора зарадвал – мисля – хубавото, което си оставил и доброто направил, хорската радост са важни, те са мерило за самите нас, не разни счупени бургийки и вили, не 5 кила пържоли на аванта.
Става ми леко и радостно, време е да порисувам – тези дни ще довърша и покажа новата си картинка – пейзаж от Гърция.
Позитивен петък от Майстора ;)
http://lxpress.alle.bg/ Ремонт на черна и бяла техника, извънгаранционен сервиз, монтаж и поддръжка, консултант ВЕИ, инвеститорски контрол външни и сградни инсталации, графично оформление на рекламни и технически материали, преводи от/на английски/руски езици, editing/proofreading,създаване, оформяне и корекция на съдържание за уеб, текстове, официални писма, поздравления, слогани
