Тези летни жеги ме връщат назад във времето, когато светът беше млад и непознат, изпълнен с безброй нови и интересни неща, когато приказките и реалността се смесваха в една шарена купчина стъклени топчета, готови всеки миг да се разпилеят на всички възможни посоки. Трябва да съм бил на не повече от 4-5 годинки, живеехме 3 поколения в малката къща на баба и дядо, която в последствие събориха. Имаше прекрасен двор с цветя, плодни дръвчета, лехички със зеленчуци, лозичка, която раждаше кичести салкъми грозде. Каква игра падаше само! Бях най-малкия в онзи момент и тичах из двора, търсейки врагове в стремежа да опозная света чрез неговия мини модел в домашен вариант. Когато времето беше топло, сервираха вечерята на масата на двора под асмичката. Баба, дядо, леля, свако, братовчедка ми, баща ми, майка ми и аз – това беше истински патриархален дом, със своите традиции, закони и порядки. Докато жените приготвяха вечеря, мъжете се разполагаха на масата, потънали в сладки приказки, прясна салатка, студена ракийка, а малката беличка, т.е. моя милост сновеше с късите си крачета по двора, в кухнята, до масата, досаждайки с милион детски въпросчета, започващи със „Защо”, докато на някой му писнеше и ми кажеше – „Ходи си играй другаде” и аз хуквах отново по двора. Понякога падах и тогава в желанието си да привлека внимание, надавах вой, всички се събираха около мен и бях щастлив с детската си победа над възрастните.
Една прекрасна лятна вечер на свако му хрумна щура идея как хем да ме разкарат от масата, хем да си трая известно време. В мазето на старата къща имаше противогаз, незнайно откъде попаднал и останал там. Свако, лекар по професия, чешит по душа, каза да сложа противогаза, да клекна до кофата за боклук на входа на къщата, където една лоза разделяше нашия двор от съседския, съответно скрит там да пазя гроздето някой да не дойде да краде и ако видя крадеца да скоча от скривалището и да извикам силно „Бау”. Добра идея! Намъкнах тежкия противогаз, свих се зад кофата за боклук и зачаках. До мен достигаше веселата глъч от масата в двора, но нищо не можеше да ме откъсне от поста ми. Важни задачи не ти дават всеки ден! Клечах с противогаза дълго време, крачетата ми изтръпваха, пишкаше ми се, исках вече да се откажа, когато чух шум. Тихи бързи стъпчици идваха към мен. Гроздето, гроздето, мислех си, сега ще го откраднат! Няма да позволя друг да излапа сладките гроздени зрънца и да се наслаждава на шекерения гроздов сок. Стъпките ставаха все по-отчетливи и усетих как свиват насам. В този велик момент аз скочих в пълно бойно снаряжение – огромен противогаз на главата и дървен меч в ръката и изкрещях с цяло гърло „Бау”. В отговор се чу писък на жена „Ааааааааааааа, помощ”
Всички наизлязаха на момента – нашите, съседите. Плачът продължаваше по-приглушено. Оказа се съседското момиче, ученичка в гимназията, закъсняла вечерта и не искала никой да я усети. И нямаше, ако малкото смело момченце не беше на своя пост да пази гроздето от мними крадци, екипирано с противогаз и бойния възглас „Бау”.
Нашите дълго се смяха, бях героят на вечерта, потупваха ме по рамото, хихикаха, явно и те не очаквали такъв развой на събитията, в желанието си да осигурят спокойствие от малката беличка. Май съседската госпожица изяде няколко шамара и й наложиха забрана за излизане, та едва ли ме е запомнила с хубави чувства. Така или иначе не съм я виждал от този случай, а за съжаление почти всички участници в тази история се преселиха в един по-хубав свят и силно се надявам, че сега покрай летните жеги отново са заедно, смеят се и всичко се смесва в едно непознато измерение – спомени, минало и настояще формират истинската реалност, нали?
