Очароването на старите книги

Предлагам да се насладите на старо, уникално копие от 1881 от сър Ч. У. Уилсън, което е картинно пресъздаване на експедицията му по светите места - Палестина, Синай и Египет. Изданието е богато илюстровано с майсторски изработени гравюри върху метал и дърво. В изгледите са запечатани географски места и исторически паметници, каквито са били в началото към средата на 19 век, когато се е провела експедицията.

В момента е в процес на превод и обработка първият от четирите тома и ще бъде  във формат fb2,ePUB,MOBI и класическия PDF.

Икона за нов дом по поръчка

Предистория:

На 11 ноември православните християни почитат Св. Великомъченик Мина - воин, покровител на семейството, сираците и бездомните, пазител на пътуващите на дълъг път, воините и лечителите. Св. Мина закриля и жените, затова на този ден те се молят пред иконата на светеца за здравето на децата си, за радост и благополучие в дома.

Направих иконката на Св. Мина (размери 5х8см) за два дни. Използвах готово платно с рамка и акрилни бои. Предпочитам акрилните бои, защото се работи бързо и чисто и позволяват прилагането на различни техники – напр. акварелна техника, инпасто (гъста боя без разреждане) и др. Предизвикателство беше малкия размер на иконата и  работата върху платно, а не върху гладка повърхност (като дърво). Основно използвах възможно най-тънката четка – 000, което изисква твърда ръка, остър поглед и голямо търпение. Иконата е за много близък човек, рисувах с желание, воден от вярата, че ще доставя удоволствие на някого.  Рисуването, не само на икони, ме дарява с вътрешно спокойствие. Сам съм развивал тези умения през годините и намирам рисуването като хоби не само като естетическо претворяване на различни композиции, но и дълбоко личностно съпреживяване. Пресъздаването на всеки детайл, бавното вдъхване на живот на платното ме изпълват със стремеж да диря красивото в ежедневието и да се издигна над сивота на битовизмите.

Ето и самият процес на създаване на една икона:

Оформяне на фигурата на светеца-воин.

Запълване на цветовете по тялото.

Изографисване на лицето.

Ето как изглежда готовата икона.

А може да се постави и на мини стативче.

С пожелание за спокойна вечер сред семейството :

Майсторът

As for me - I'm ok. For now, anyway..

Вчерашното пълнолуние и все още интензивната лунната яркост, пълнота и сферичност, в едно с топлината на лятната нощ, не ми позволяват да заспя, макар да минава три сутринта. Мисля за безкрайно много житейски проблеми и ситуации, понесен от потока на съзнанието. Не смятам, че ще реша в този момент задачите, надвиснали над мен с неумолимата решителност на неизбежното. Явно, луната ме кара да се замислям над отдавна изпратени в архивите на паметта случки и детайли, тя като покровителка на женското начало изостря сетивата и чувствата ми,  кара да се вгледам дълбоко в себе си.

Времената са трудни за повечето за нас, принудени сме да оцеляваме по начини, които не носят удовлетворение – нито материално, нито морално. Правим компромиси със собствените си принципи и постижения, прехапваме ежедневно достойнството и гордостта си. Моля се тези трудни времена да приключат по-бързо и животът да се завърне към нормалното си русло. Двадесет години вярвахме, борихме се очаквахме промяна към по-добро и сносно съществувание, надявахме се от жизнь да стане life. Не отричам постиженията в някои области, но това, че родината е в ЕС, уви, не ми плаща топлото през зимата...

През отворената балконска врата влизат пътечки лунна светлина – млечно синя  на цвят – и осветяват стаята по вълшебно-приказен начин. Котенцето се е свило там в очакване на слаб повей на вятъра, а срещу леглото бръмчи прегракнало вентилатора и разпръсква по-хладен въздух. Времето минава неусетно като кадри от любим стар филм, гледан многократно, но все още будещ интерес.

Така унесени в битка с ежедневието неусетно минава и живота, носи се като река, като бавното движение на облаците по безкрайната небесна шир, като вечния кръговрат на сезоните, като лунния цикъл и неизменните изгрев и залез.

 

Гетсби вярваше в зелената светлина, блаженото бъдеще, което година след година се отдалечава от нас. Днес то ни е избягнало — нищо, утре ще тичаме по-бързо, ще простираме ръце по-далеч… И едно прекрасно утро… Тъй се борим с вълните, кораби срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото. (Великият Гетсби, Ф.С. Фицджералд)

1. Заглавието на постинга е от песен на Morrissey, ето линка, ако някой иска да го прочете по обстойно  www.songmeanings.net/songs/view/3530822107858667080/,  а по-долу е и самата песен, тя описва настроението ми перфектно в настоящия момент ;)

2. Утре - очаквайте нещо по-позитивно, свързано с хобито ми да рисувам - ще покажа отделните етапи на създаването на една икона, поръчана от моя близка ;)


Пожелавам ви позитивен и слънчев уикенд, подгрян от споделена обич ;)

И не забравяйте - Майсторът очаква Вашите поръчки и осигурява качествен ремонт на електрическите Ви уреди ;))

http://www.youtube.com/watch?v=p2hWIAKAGj0&feature=player_embedded

Търси се помощник

Юлската жега направо ме побърква. Трябва да съумея да спазя срокове, да поема всички поръчки за ремонтна дейност, да ги приключа качествено и в срок, както се казва. А и малко време да остане за лични нужди.

Идеята да наема помощник/помощници узряваше все повече в мен. Изглеждаше примамлива и почти реална. Добре, но кого да назнача? Казват, че секса продава. Представих си знойна мадама, облечена, или по-скоро поразсъблечена заради жегите, която се опитва да поправи фурна, да речем. Хванала отвертката, в една по-еротична поза, завряла руса главица вътре и изведнъж се чува „Оооох, счупих нокът”. Не става, разочаровано помислих, няма да мога да платя за маникюристката само. Може и да продава секса, но не и в този бизнес. Средностатистическите домакини, които са основен клиент, няма да харесат идеята.

Добре де, кой тогава? Някой млад студент, който иска да подпомогне следването си и по-специално среднощните луди купони. Сресано, чистичко, притеснително, ми те очилцата ще му се запотят, ако някоя леля го погледне по-така. Не.

Някой по-представителен и опитен, който знае как да се справя с хора и объркани ситуации. Симеон? Ааа, не – да чакаш 800 дни за смяна един реотан, например, абсурд.

Бойко? Хмм, ще вземе да пререже някой кабел, вместо лента, и съвсем ще я докараме. Пък и къде се е видяло Супермен да поправя контакти? Няма такъв филм просто.

Волен? Той като види турска пералня ще откаже ремонт, че и ще викне няколко подпийнали агитки да потрошат блока. После застрахователи, ала-бала –не и не!

Сергей? По-възрастните дами може и да са доволни, знае разликат между сини и червени жила, ама да не сбърка фазата с нулата, че ще има Катюши.

Някой пенсиониран техник да изкара нещо към пенсийката? Ами на него от радост съвсем ще му се разтрепери и сърце, и ръце, не – ще взема някой инфаркт да докарам на човека.

Съпругата ми – нищо не разбира от електричество, но може да те убеди сладкодумно, че повече няма да има проблем след поправката. Обаче цял ден съвместна дейност – това падни-стани, не, не и НЕ!!!

Жега, пот се лее – и от работа, и от напрежение –как да намеря изход от създалата се ситуация.

Предложете ми вие някого, когото да назнача, който да работи качествено, да може да се справя с различни ситуации, да е способен професионалист, че вече не издържам без асистент.

HELP WANTED!

Съседът, който НЕ поправи бушона

Преди много години, когато не бях още Майстор, а пъпчив  пубер - всестранен талант, който носеше на крехките си плещи цялото ТНТМ в училище (имаше такива клубове някога) живеех с родителите и малката си сестричка в апартамент, който ни беше даден като обезщетение за старата къща, на чието място построиха блока в последствие. Казвам всичко това, за да спомена, че в същия блок жилище имаха и родителите на баща ми, моите баба и дядо. Важна подробност е, че в къщи винаги имахме по някоя котка, в случая – Сивчо. Сивчо беше улична превъзходна, много боен, охранен котарак, който умираше от кеф да се размотава наоколо, гордо вдигнал опашка, в очакване на ласка или парченце салам.

Настъпи лятната ваканция и майка ми реши да ни заведе на гости при нейните хора. Баща ми пътуваше много и някой все пак трябваше да се грижи за Сивчо – храничка, водичка, да се почисти банята. Нямаше как да го вземем с нас във влака. Крайно неохотно баба се съгласи да поеме този ежедневен ангажимент. Беше висока, властна жена, стиснала плътно устни, които рядко извиваше в усмивка.

И така – заминахме.

Цяло лято играх по поляните, тичахме по баирите, крадвахме по някоя цигара от старите – едно щастливо и спокойно детство. Дойде време за връщане.

След почти 20 часове лашкане по влакове, чакане по гари, автогари – ето ни у дома. Познатия мирис на родния дом – суха чубрица за зимата, липов цвят за чай и още много други аромати, които изграждат представата за това къде живееш и създават оня душевен мир, че някъде там има нещо, някой, който те чака.

Сивчо обаче не ни посрещна – странно, защото беше гальовен и мил. Мислех, че може би се е скрил и дреме някъде на хладно. Минаваше време, но той не се показваше. На моята възраст тогава не отделих много време за размишление за котарака, а хукнах навън да видя приятелчета и кварталните девойки.

Вечерта баба дойде да ни види и докато вечеряхме отново се учудихме, че Сивчо още не бе изпълзял от тайната си бърлога. Чувайки рзговора ни, баба присви устни възможно най-плътно и почти процеди:

- Котки! Хулигани! Да се излагам пред хората, как не ви е срам, щяха да ме публикуват по вестника – горката ми бабичка – върха на обществения позор за нея беше да те публикуват във вестника, все така ни плашеше – не прави така, ще ни разберат всички.

Вперихме очи в нея и чухме цялата история – един ден като отключила нашия апартамент, за да нахрани Сивчо – дало на късо, изгорял предпазителя и тока спрял. Някъде по входа живееше елтехник, отишла при него с молба да поправи повредата. Дошъл човечецът, взел едно столче, качил се и взел да действа. Той не знаел обаче, че този стол е любим на Сивчо (както всяко нещо в определен момент) и не обърнал никакво внимание, че врагът го дебне долу в ниското, вперил зелените си очи в него. Техникът показал бушона на баба и в този миг – атакааа – котаракът скочил и с един силен замах на лапата ударил съседа по едни много деликатни части. Пострадалият се стреснал и изревал „Олеле, майко” и от внезапната болка, ужас и неочакван обрат загубил равновесие, подхлъзнал се от стола, пльоснал се на пода, в едната ръка държал все още бушона, а в другата – природните си дадености. Рев, крясъци, шут и Сивчо бил напъден от дома. Баба се извинявала многократно, засрамена, а техникът явно ни запомни завинаги. После баща ми поправил бушона.

Няколко дни по-късно в двора зад блока видях агресора – ослабнал, попроскубан, но все така гальовен към мен – мър, мяу, мъррррр мъъъррррр и Сивчо бе помилван – отново заживя с нас.

Смяхме се с момчетиите зад блока, съученичките прихихикваха пискливо на разказа ми, а Сивчо се сдоби с нов ник – Топчо.

Позабравеното хоби на Майстора - ч. II - реализиран проект

Съществува език, който е отвъд думите! Ако успея да разгадая този език без думи, ще успея да разгадая и света.
 Паулу Коелю, Алхимикът  

За Майстора този език бе  изкуството.

Насладете се на финалната снимка на паното, което той изработи с търпение и много любов.

В по-близък план  

В по-различен ракурс, за да се видят добре ажурните елементи и седефените люспици

Майсторът ще представи и други продукти на своите хобита. Стремежът на човек към творенето на красота е изначален, носим го в своите гени, предава се от поколения и изгражда естетическата ни ценностна система, независимо от фактори като субективност и подвластност на каноните на времето.



"В своя живот, в мислите си, в своя глад и амбиции, в скъперничеството и жестокостта си, в своята добрина и щедрост, човешките същества попадат в мрежите на доброто и злото. Според мен това е едничката приказка, която имаме - тя живее на всички интелектуални и емоционални равнища. "
"На изток от рая"- Стайнбек
http://www.youtube.com/watch?v=gt7mtdLha-c&feature=player_embedded

Пазете сееее...зелени човечета

Ламби  тъкмо довършваше втората бира, седнал край малката, обсипана с трохи,  обелки от чесън и прочее други остатъци от скромната му вечеря, маса и се чудеше дали да се обади на съседа  за една бърза табла. Колебанията му бяха породени от факта, че беше вече почти 10 и по това време съседът, известен като Сашо Алкашо, най-вероятно оправдаваше прякора си за пореден път. А в тези случаи ставаше опасен не само за себе си, но и за другите. Ламби погледна мазолестата си длан, после опакото на ръката, пренебрегвайки тотално черните линии наслоила се мръсотия под назъбените му нокти, две идеи по-дълги от необходимото. Аах, как го сърбяха ръчичките да хване я пул, я зар, и така да сложи достоен финал на днешния ден. Сашо Алкашо обаче щеше да е твърде разгорещен, да спори да крещи, да обръща дъската. По-рано, ех, по-рано да бе се сетил само! Бръкна в чекмеджето да вземе аспирин за успокоение, че се грижи за главобола, който го мъчеше в последно време и тръгна към другата стая. В холчето пред телевизора, подарък за сватбата им преди повече от 35 години, изтипосана по ролки, с лекьосана нощница и подпетени пантофи с дупки пред палците, дремуцаше Печица, жена му. Странното й име се дължеше на факта, че навремето баща й много обичал всякакви модерни  неща и беше намерил за редно да увековечи пристрастията си по техниката. Пепа, както й викаха всички, бе оставила телевизора най-вероятно на някой лигав сериал, тя друго не признаваше. Все за  любов мислеше, все таквоз гледаше. Като беше Печица, давай сега да загаряме всичкото, я! На екран в близък план двама млади  се гледаха, обясняваха, плачеха. Пепа прохърка като стар мотор. Нека си спи, рече си Ламби и реши да дръпне от едно фасче на терасата  и да ляга. Ей, мислеше той, уж хора, хора, няма никой накрая – все си сам. Ни Сашо, ни Пепа – всеки гледа себе си, не можеш да разчиташ на никого.

Потънал в екзистенциално-философски размисли, Ламби тръгна към терасата, ровичкайки за запалката в джоба на панталона, когато чу шум от падащ предмет – обърна се сепнато и видя на пода в кухнята 3 килограмовата зелка, която Пепа донесе от пазара. Хмм, зачуди се, как ли е паднала от шкафчето. После щеше да я вдигне, мързеше го сега. Даже леко я подритна да не му пречи на пътечката. А можеше да стане футболист на времето и сега можеше да бъде я министър, я нещо повече, размечта се Ламби, я виж другите къде стигнаха от тичане подир топката по ливадите. И неговите детски гуменки бяха скъсани. То ако става на въпрос – и сега обувките му имаха дупки на подметките и на лявата имаше дупчица където беше малкото му пръстче, ама на – знае ли човек!

Тъкмо щракна със запалката да запали остатъка от цигарка и в първия момент не разбра – реши, че нивото на газта е много високо – така светло стана покрай него, че леко присви очи, заслепен от ярката светлина. Отново чу шум – нещо падна зад него, съдейки по шума – метален предмет. Отвори очи, обърна се и ченето му провисна – зад него стоеше малко човече, с огромни очи, с някакви жички на главата и пипалца вместо крайници. То издаде глух звук, сякаш идваше от дъното на кладенец. Цигарката сама падна от устата на Ламби. Всичко това се случи за няколко стотни от секундата, че нямаше възможност да разбере какво става. Знаеше само, че не е редно. Не бе пил и от ракийката на Алкашо, защото от нея понякога виждаше разни работи, но мишки, хлебарки и други такива. То последните ги виждаше и без елексира на Сашо, бяха превзели цялата кухня, разхождаха се в банята, вечер и под одеалото на семейното ложе влизаха.

Ламби го гледаше без да мръдне, а онова малко ми ти човече мърдаше с жичките на главата си и се накланяше към него, издавайки странния звук.

-          - Махай се от тук бе, махай се, къш, къш – размаха ръце Ламби, обзет от паника.

Създанието издаде по-висок звук, който прозвуча  крайно заплашително за землянина . На всичкото отгоре протегна гадните си израстъци към него да го докосне.  Целият свят се завъртя в луд шемет – милиони светлини, звуци, светлини, ярки, ослепителни, хиляди човечета като това тук, пълчища хлебарки и поне три броя клонинги на Печица,  всичко минаваше покрай него отново и отново, сърцето му лудо биеше, а Ламби нямаше глас да извика. Отвратителните същества се опитваха да се домогнат до него, светлините ставаха крещяшо ярки, звуците невъзможни за издържане, хлебарките плъпнаха по него, човечетата го пипаха с желеподобните си пръсти, размазвайки лигава слуз по него.

- Ааааааааа – ревна мощно Ламби, гласът му изригна подобно на оня исландския вулкан с невъзможното за произнасяне име и се разнесе над смълчания квартал – аааааааа, къш,къш, гадини, не ме пипайтеееееее!

Усети рязък, съкрушителен удар по гърба, после по главата и разбра как някой го завлачи. Край, извънземните ме отвлякоха, мина през замаяните му мисли, край, край, край, Марс, марс, марсилезе, капия, терца... Нов здрав удар по тила и отново светлинки, но по-различни. Сякаш дочу човешки глас в този странен лабиринт, гласът май го беше чувал и преди:

- Терца нещастна, ще ти строша главата – да, да – беше Печица – кога успя да се натаралянкаш така, де да можеше да те отвлекат тия извънземни, то от теб спасение няма!

Ламби седеше на пода в кухнята пулеше се и не схващаше нищо, което често му се случваше.

Светлините бяха още там, не така ярки вече.

В този момент в кухнята влезе внучката Електра, кръстена на дядо си Ламби, отвори чекмеджето, взе едно шишенце с хапчета, погледна го, после шишенцето, разхили се с истеричния смях на 16 годишна госпожица и каза:

-Деде, а стига си ми пил от хапчетата за дискотека! – врътна се и хлопна вратата отвън.

Ламби не знаеше, че имало и такива лекарства, но беше прекалено ошашавен да каже каквото и да е, Печица го гледаше страшно с разкривена физиономия, а малкото човече му се плезеше зад гърба й и му показваше кукиш.

Трябваше да иде до Сашо Алкашо, щеше да е далеч по-спокойна вечер.