***
В този безкрайно мрачен дъждовен ден,
Скучно-протяжен като сериал от народ съседен,
Уморена душата ми търси не просто пристан тих,
Но и обземат я чувства, напира и стих.
Дъждът сипе се сякаш твърдо решен
Да измие усмивката от летния ден
И наместо поителен, раждащ живот благодат,
Той превръща се не в приятел чудат,
А в самотник-нещастен, скитник-проклет,
Който хленчи, мрънка и плаче с кални сълзи.
А досадата като дребен червей пълзи,
И прокрадва се уж неусетно, и завладява
Неща, на които душата все се надява -
Спомени слънчеви, дъх на море и прясно сено,
С жизненост пълно лято, с щипка обич примесено.
Не, на мен този дъжд, та макар тъй студен,
Топлината не ще да отмие от летния ден,
И ще кътам в потайните стаички на свойто сърце
Шепа южни мечти, малко камъче от безименно езерце,
Поглед син, тъй небесно пленително-възхитителен
И спомен-пламък любовен по детски приказно-упоителен!
Майсторът Ви пожелава да намирате пъстроцветните емоции и пазите летните спомени дори в сивотата на мрачния дъждовен октомври. ;)
Уилям Търнър (1775-1851) - "Дъжд, пара, скорост", 1844
Уилям Търнър (1775-1851) - "Дъжд, пара, скорост", 1844