Денят е пълен с неосъзната тъга. Не защото лятото се изтърколи като стара потъмняла от времето монета и есента прави първи крачки, а защото в мен се прокрадва едно усещане, че улисан в ежедневните си ремонти на стари или съвсем нови телевизори и перални нещо съм пропуснал. Неосъзнато, нежелано, а на практика така се е получило. А именно – част от живота си отиде заедно с царевичните коси на лятото – прегорели под жежките лъчи на слънцето, поопърпани от шепота на вятъра. Изчезнаха, няма ги.
Така и летните дни, прекарани в оплакване от африканските горещини и от необходимостта да обикалям по улиците на София, за да се придвижа сред мараня и бензинови изпарения до поредния адрес, където ме очакваха за сервиз на някой електроуред или най-общо битова техника. Излишно е да казвам, че вечерта самият аз бях за ремонт – навъртял километри под палещите лъчи, с туптящи от умора ходила, жадуващ хладен душ и лека вечеря.
Josep Maria Vayreda Canadell (1932-2001)
Josep Maria Vayreda Canadell (1932-2001)
Есента пристъпва, все още плахо, като момиче от провинцията, което идва само за пръв път в големия град, оглежда се с надежда да види позната физиономия, но покрай нея профучават луксозни коли, шумни трамваи и тълпи начумерени хора. Идва новият сезон и се усеща и по захладнелите утрини, чаршафът, с който покриваме спящите си тела призори, се оказва недостатъчен. Пощипва ни лек хлад по ходилата, които стърчат голи изпод чаршафа с десен на делфини на син морски фон. Дори пухкавелката, вчера сутринта се намърда на леглото и долепи гръбче до моето, почувствала лекия студ на септемврийската заран. Хитро коте е, винаги знае как да се грижи за себе си – нейните интереси са първостепенни.
С лека тъга е напоен днешният ден. Старата монета, която се изплъзна измежду пръстите ми потъна в процеп на напуканата от лятното бездъждие земя. Безвъзвратно си отиват дни и хора, сезони, чувства и надежди. Дори да се завърне пак след време, нещо мъничко ще е, но ще е друго. Различен ще съм и аз. И да простя това, че си замина без да спре за сбогом, дали ще мога да забравя?
Joan Miró (1901 - 1983)
Ех, лято многоцветно, оставяш спомени и рани, едно море и нашите длани...
Francisco Sans Castano
Малко испанска пъстрота с вариации на тема лято.
* Изкуството е лъжа, която ни кара да осъзнаем истината.
* Отлагай за утре само онова, което искаш да остане несвършено и след теб.
* Не остаряваме, само ставаме по-зрели.
Пабло Пикасо
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Благодаря, че коментирахте! :)