неделя, 19 август 2012 г.

Майстор, ремонт, сервиз, телевизор в градски отпуск, а аз се правя на Индиана Джоунс пред екрана на лаптопа

Днес е моят ден за почивка от всякакви технически ремонти. Никакви телевизори или перални, от сутринта се разхождам из нета, разглеждам стари албуми, наваксвам с четенето на различни статии, хвърлям по едно око на линкове, които съм запаметил през седмицата. Думите сервиз, битова техника, майстор днес са в градски отпуск, ще ги свикам на проверка утре рано сутринта. 

Попадам на чудна колекция от снимки на сгради, които някога са носили човешката слава или са строени, за да издигнат в култ връзката между простосмъртните и божествено-мистичното, която искам да споделя с вас. Лек гъдел – направо добивам самочувствие на един доморасъл Индиана Джоунс. 

Това е моят начин да отбележа Световният ден на фотографията. Бих искал да съм посетил тези древни градове и места, силно притегателни със своята тайнствена история, но не съм. Чел съм за тях, гледал съм достатъчно документални филми по различни телевизионни канали, с интерес вечер прелиствам томчето на Пиранези (1720-1778) с гравюри, пресъздаващи останките от някогашното бляскаво минало на Рим. Тогава фотографията не е съществувала (признават я официално на 19 август 1839) и това е било начин за запазване и предаване на образи.

Изгубени във времето – това, което е достигнало до нас носи магията на минали дни, славни империи и велики личности. Всичко е преходно, всичко минава. Непрестанният  бяг на календара отброява  години и векове, нищожни на фона на вселенския прогрес.











Никой днес не помни защо са изграждани и унищожавани цивилизации, колко от тях са преминали през набезите на различни воини, за да достигнат до нас във вида, в който са се съхранили. Жалки отломки от минало величие, утихнали страсти на хора, които някога ги е имало, албум на  угаснал блясък на нечий славен възход.
Кое остава във времето, оцелявайки през различни епохи, катаклизми, сътресения – мраморни колони, огъващи се под непосилната тежест на човешката суета.

Може ли студеният мрамор дори  на най-величественият дворец да замени пряката човешка топлота и близостта на непосредственият контакт? Дали издигайки мавзолеи-гробници на  чувства и личности не погребваме приживе това, което искаме да споделим с нечия сродна душа? По кой начин изкупваме вината и как даваме израз на скритите емоции  - никоя каменна статуя не може да бъде прегърната и да те подкрепи.






И все пак – част от изгубените във времето антични градове са достигнали до нас – бледо копие  на някогашния си първообраз, за да напомнят непрестанно колко сме нищожни – като миниатюрно камъче свряло се до основата на огромен храм  и скоростта, с която отлита колесницата на времето, теглена от двигателя на живота, отправена към изначалното - пресечна точка на живота и смъртта, на величието и упадъка, на преходното и непреходното . Дори и да го е виждал някой – очите му отдавна са невиждащи, а чувствата – затворени в огромния студен мраморен саркофаг на студеното безмълвие.










Пресъхват морета, раждат се планини, прелитат комети, угасват слънца – кое може всъщност да остане след нас и да разкаже какво е било, какво сме потулили и какво – възхвалили.
Камък върху камък...
Пепел. Прах.
Там някъде.
И ние – хората с дребнавите си ежби и проблеми.
Струва ли си...

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Благодаря, че коментирахте! :)