Ноемврийска сутрин, мъглата изпълва цялото пространство до седмия етаж и се носи из въздуха нагоре. Прилича на огромен захарен памук от панаирите през детските ми години, а долу по булеварда сред тътен и шум на прегракнали клаксони се движат коли, автобуси и камиони – шарени играчки от съседната сергия на призрачния лунапарк от миналото.
През булото на мъглата цветовете им избледняват, гледани сякаш през призмата на спомена и достигат до мен като далечната мъртва светлина на звездите – уж я виждаш, пък отдавна, зверски много отдавна принадлежи на друг свят, на някоя паралелна реалност, където спомените се случват тепърва и всичко е ярко, ново и магнетично.
Огромното виенско колело е там, чува се весела глъч, дори разпознавам гласа на хора, които не съм виждал от цяла вечност, и се учудвам леко – знам, че няма как да стане това, а всъщност се случва. Някаква ретро мелодия достига до мен, от нея кипи ентусиазъм, младост и зов за любов – и като пуканки продължават енергично да хвърчат във всички възможни посоки спомени и гласове, цветове и живот.
Мъглата се е стопила в спомена, а ноември ми се струва по-весел и от летен ден. Хубаво е, застанал на балкона, в студената утрин да получа своите няколко минути дзен щастие – нищо, че наоколо е мрачно, сиво и самотно, аз успявам да прекося мъглата и времето, да стопя разстоянието на годините и да усетя топлина в ноемврийската утрин.
През булото на мъглата цветовете им избледняват, гледани сякаш през призмата на спомена и достигат до мен като далечната мъртва светлина на звездите – уж я виждаш, пък отдавна, зверски много отдавна принадлежи на друг свят, на някоя паралелна реалност, където спомените се случват тепърва и всичко е ярко, ново и магнетично.
Огромното виенско колело е там, чува се весела глъч, дори разпознавам гласа на хора, които не съм виждал от цяла вечност, и се учудвам леко – знам, че няма как да стане това, а всъщност се случва. Някаква ретро мелодия достига до мен, от нея кипи ентусиазъм, младост и зов за любов – и като пуканки продължават енергично да хвърчат във всички възможни посоки спомени и гласове, цветове и живот.
Мъглата се е стопила в спомена, а ноември ми се струва по-весел и от летен ден. Хубаво е, застанал на балкона, в студената утрин да получа своите няколко минути дзен щастие – нищо, че наоколо е мрачно, сиво и самотно, аз успявам да прекося мъглата и времето, да стопя разстоянието на годините и да усетя топлина в ноемврийската утрин.
Ноември, студ, безкрайно много непознати профучават долу с колите си и моето почти незабележимо присъствие, скрит на балкона, като умаляла детска дрешка, пъхната в най-далечния край на скрина, която мама не намира сила да изхвърли, защото й напомня за нейната собствена младост, но все пак – тук някъде, в прегръдката на мъглата, търсещ утеха в шеметната въртележка на живота.
С пожелание за слънчев ден след мрачното утро ;)
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Благодаря, че коментирахте! :)