събота, 9 юли 2011 г.

Пазете сееее...зелени човечета

Ламби  тъкмо довършваше втората бира, седнал край малката, обсипана с трохи,  обелки от чесън и прочее други остатъци от скромната му вечеря, маса и се чудеше дали да се обади на съседа  за една бърза табла. Колебанията му бяха породени от факта, че беше вече почти 10 и по това време съседът, известен като Сашо Алкашо, най-вероятно оправдаваше прякора си за пореден път. А в тези случаи ставаше опасен не само за себе си, но и за другите. Ламби погледна мазолестата си длан, после опакото на ръката, пренебрегвайки тотално черните линии наслоила се мръсотия под назъбените му нокти, две идеи по-дълги от необходимото. Аах, как го сърбяха ръчичките да хване я пул, я зар, и така да сложи достоен финал на днешния ден. Сашо Алкашо обаче щеше да е твърде разгорещен, да спори да крещи, да обръща дъската. По-рано, ех, по-рано да бе се сетил само! Бръкна в чекмеджето да вземе аспирин за успокоение, че се грижи за главобола, който го мъчеше в последно време и тръгна към другата стая. В холчето пред телевизора, подарък за сватбата им преди повече от 35 години, изтипосана по ролки, с лекьосана нощница и подпетени пантофи с дупки пред палците, дремуцаше Печица, жена му. Странното й име се дължеше на факта, че навремето баща й много обичал всякакви модерни  неща и беше намерил за редно да увековечи пристрастията си по техниката. Пепа, както й викаха всички, бе оставила телевизора най-вероятно на някой лигав сериал, тя друго не признаваше. Все за  любов мислеше, все таквоз гледаше. Като беше Печица, давай сега да загаряме всичкото, я! На екран в близък план двама млади  се гледаха, обясняваха, плачеха. Пепа прохърка като стар мотор. Нека си спи, рече си Ламби и реши да дръпне от едно фасче на терасата  и да ляга. Ей, мислеше той, уж хора, хора, няма никой накрая – все си сам. Ни Сашо, ни Пепа – всеки гледа себе си, не можеш да разчиташ на никого.
Потънал в екзистенциално-философски размисли, Ламби тръгна към терасата, ровичкайки за запалката в джоба на панталона, когато чу шум от падащ предмет – обърна се сепнато и видя на пода в кухнята 3 килограмовата зелка, която Пепа донесе от пазара. Хмм, зачуди се, как ли е паднала от шкафчето. После щеше да я вдигне, мързеше го сега. Даже леко я подритна да не му пречи на пътечката. А можеше да стане футболист на времето и сега можеше да бъде я министър, я нещо повече, размечта се Ламби, я виж другите къде стигнаха от тичане подир топката по ливадите. И неговите детски гуменки бяха скъсани. То ако става на въпрос – и сега обувките му имаха дупки на подметките и на лявата имаше дупчица където беше малкото му пръстче, ама на – знае ли човек!
Тъкмо щракна със запалката да запали остатъка от цигарка и в първия момент не разбра – реши, че нивото на газта е много високо – така светло стана покрай него, че леко присви очи, заслепен от ярката светлина. Отново чу шум – нещо падна зад него, съдейки по шума – метален предмет. Отвори очи, обърна се и ченето му провисна – зад него стоеше малко човече, с огромни очи, с някакви жички на главата и пипалца вместо крайници. То издаде глух звук, сякаш идваше от дъното на кладенец. Цигарката сама падна от устата на Ламби. Всичко това се случи за няколко стотни от секундата, че нямаше възможност да разбере какво става. Знаеше само, че не е редно. Не бе пил и от ракийката на Алкашо, защото от нея понякога виждаше разни работи, но мишки, хлебарки и други такива. То последните ги виждаше и без елексира на Сашо, бяха превзели цялата кухня, разхождаха се в банята, вечер и под одеалото на семейното ложе влизаха.
Ламби го гледаше без да мръдне, а онова малко ми ти човече мърдаше с жичките на главата си и се накланяше към него, издавайки странния звук.
-          - Махай се от тук бе, махай се, къш, къш – размаха ръце Ламби, обзет от паника.
Създанието издаде по-висок звук, който прозвуча  крайно заплашително за землянина . На всичкото отгоре протегна гадните си израстъци към него да го докосне.  Целият свят се завъртя в луд шемет – милиони светлини, звуци, светлини, ярки, ослепителни, хиляди човечета като това тук, пълчища хлебарки и поне три броя клонинги на Печица,  всичко минаваше покрай него отново и отново, сърцето му лудо биеше, а Ламби нямаше глас да извика. Отвратителните същества се опитваха да се домогнат до него, светлините ставаха крещяшо ярки, звуците невъзможни за издържане, хлебарките плъпнаха по него, човечетата го пипаха с желеподобните си пръсти, размазвайки лигава слуз по него.
- Ааааааааа – ревна мощно Ламби, гласът му изригна подобно на оня исландския вулкан с невъзможното за произнасяне име и се разнесе над смълчания квартал – аааааааа, къш,къш, гадини, не ме пипайтеееееее!
Усети рязък, съкрушителен удар по гърба, после по главата и разбра как някой го завлачи. Край, извънземните ме отвлякоха, мина през замаяните му мисли, край, край, край, Марс, марс, марсилезе, капия, терца... Нов здрав удар по тила и отново светлинки, но по-различни. Сякаш дочу човешки глас в този странен лабиринт, гласът май го беше чувал и преди:
- Терца нещастна, ще ти строша главата – да, да – беше Печица – кога успя да се натаралянкаш така, де да можеше да те отвлекат тия извънземни, то от теб спасение няма!
Ламби седеше на пода в кухнята пулеше се и не схващаше нищо, което често му се случваше.
Светлините бяха още там, не така ярки вече.
В този момент в кухнята влезе внучката Електра, кръстена на дядо си Ламби, отвори чекмеджето, взе едно шишенце с хапчета, погледна го, после шишенцето, разхили се с истеричния смях на 16 годишна госпожица и каза:
-Деде, а стига си ми пил от хапчетата за дискотека! – врътна се и хлопна вратата отвън.
Ламби не знаеше, че имало и такива лекарства, но беше прекалено ошашавен да каже каквото и да е, Печица го гледаше страшно с разкривена физиономия, а малкото човече му се плезеше зад гърба й и му показваше кукиш.
Трябваше да иде до Сашо Алкашо, щеше да е далеч по-спокойна вечер.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Благодаря, че коментирахте! :)